Целта на всеки литературен превод е да се предаде известен текст с езиковите средства на друг език, а за да бъде преводът пълноценен или, както се казва, адекватен, необходимо е даденият текст да се претвори на другия език в неразривно единство на съдържание и форма. Тъкмо в това се състои високото изкуство на превода.
Всеки що-годе опитен преводач знае, че тази цел се постига не чрез "превеждане" на думи, а чрез предаване на онова, което те изразяват – смисловото им съдържание, и то не всяка дума поотделно, а в тяхната съвкупност; изхождаме следователно не от значението на отделната дума, не дори от смисъла на даден израз или изречение, а от съдържанието и формата на произведението в неговата цялост. И това се разбира от само себе си: преди всичко думата е
един отрязък, една мъничка частица от човешката реч; като самостоятелна лексическа единица тя е носител на едно или друго, а в повечето случаи – на няколко значения и само в редки случаи има точно определено смислово съдържание. Оттук следва, че по начало думата няма такъв еквивалент в друг език, който да важи за всеки контекст; нейното истинско, различно за отделния случай съдържание – онова, което е вложил в нея авторът – се възприема в пълна степен само когато се държи сметка и за значенията на другите думи от контекста, с които е свързана граматически и семантично, и то с оглед на духа и съдържанието на цялото произведение. Всеки език носи отпечатъка на развитието – културно, битово, историческо, правно и т. н. – на този народ, който го е създал. С това се обяснява в повечето случаи невъзможността на буквалния "превод" – липсата на формален еквивалент за отделната дума на други езици. От друга страна, общността на мисленето у всички народи, по силата на диалектическото единство на съдържание и форма, обуславя и общността на средствата за предаване на мисълта, откъдето се извежда положителното разрешение на въпроса за преводимостта в теорията на превода. Във всеки език обаче се срещат думи, които, без да се различават съществено от словесното си окръжение в езика на първообраза, все пак не могат да се предадат на друг език с обикновените средства и изискват от преводача по-специално отношение. Някои от тях ще трябва да влязат в текста на превода непроменени (да се транскрибират), други може само отчасти да запазят оригиналния си морфологичен и фонетичен строеж, трети карат преводача да ги подменя със съвсем различни, често на пръв поглед далечни по значение или дори съчинени от самия него думи или изрази. Сред тях се срещат думи, които назовават такива елементи на бита, историята, културата и т. н. на даден народ, страна, място, каквито не се срещат у други народи, в други страни, на други места. Тези именно думи, получили в теорията на превода името реалии, са предмет на настоящото изложение. Нямаме за цел да даваме всеобхватен научен анализ; ще се опитаме само да споделим някои наши наблюдения и мисли. Вярваме, че наред с интереса, който могат да представляват за теорията на превода, те ще са от полза и във връзка с борбата, която се води у нас, за жалост не твърде енергично, за чист и правилен български език. Най-напред ще се помъчим да определим понятието реалии.
Очаквайте продължение ...
0 коментара:
Публикуване на коментар